Личната ми история с рака

Диагноза рак – смъртна присъда или продължително заболяване?!

      В началото на тази година / 2021/ при почти профилактичен преглед, в рамките на един месец се сдобих с две диагнози рак.                                  Единият в последен, четвърти стадий – рак на плеврата, с клетки на бял дроб, а другият уж левкемия, но впоследствие се оказа на лимфите и то със сериозна прогресия.                                 Писател съм, моята стихия е езотериката и затова избрах да се лекувам в болница Св. „Иван Рилски“. Светията е силен покровител на българите. Вярвах, че това е първият подкрепящ знак от горе по пътя ми в битката с болестта. Още шокирана от диагнозите, като удавник за сламка, се хванах просто в святото име на болницата. Търсих някакво невидимо упование…                                                                Така попаднах в онкологичното ѝ отделение. Там седяха три млади лекарки, с празни погледи, напълно апатични към мен. За тях бях поредната нещастница в отделението им.  Със сълзи на очи ги помолих веднага да започнем лечение – на таргетна терапия съм. Реагираха бързо и ми изписаха хапчето. Зададох им няколко въпроса свързани с диагнозата, таблетките, но на всички с досада,  лекуващата ми лекарка монотонно все отговаряше:

– „Не съм баба Ванга“!

      В същия ден, в който ми дадоха първата кутия с хапчетата, поради някаква причина мъжът ми трябваше да влезе отново в кабинета им, за да остави някакава бележка, а аз го изчаках на паркинга на болницата. От вратата, направо му казали, че това е рак и това е положението. Обречена съм била, скоро въпреки хапчето ще последва смърт, неизбежно било.

      Чаках в колата и съпругът ми влезе при мен много разтроен, дълго плака… Беше ужасно. Надеждата от таблетките угасна. Кратката ми радост от получаването им се стопи.                                     Последваха четири месеца в нищото, в тази болница… След два месеца, просто така ми смениха хапчето, с друго. През следващите два месеца преминах през ада. Действаха ми много зле, по цял ден провръщах, гърчих се от болки в корема, имах разтройство между шест, седем до десет пъти на ден. Чернодробните ми показатели се влошиха, временно прекъснаха лечението ми. Но отказаха да ми върнат първото хапче, казаха, че това било по-евтино и това е окончателното решение на болницата.

      Лежах вкъщи, постепенно гаснех. Разбрах, че наближава края, второто хапче ме довършваше. Направихме последен опит,  отидохме с мъжа ми отново при тях, умолявахме ги да ми върнат първите таблетки. Категорично отказаха. Казаха, че в София има и други болници, това е от тях!

      Помня, че същият ден отидохме в планината до нас. Седях на едни камъни. Мъжът ми беше до мен, безпомощен, напълно осъзнаващ, че ме губи… Гледах боровата гора, зелените иглички, пълни със сокове и живот, а моя изтичаше…

      Заридах с цялото си същество, тялото ми се тресеше. Душата ми се счупи… Предадох се. Примирих се. Приех смъртта.

      В този момент телефонът ми звънна. Една приятелка току-що беше разбрала за диагнозата ми, за безизходица ми с тия три лекарки. Даде ми сила, кураж и посока. Каза ми към кои лекари да се обърна и животът ми се преобърна! Срещнах моите доктори и вече диагнозата рак не беше равносилна на смърт, а просто рак, като рак, болест, като болест. Химиотерапията бяха банки, като банки, а не както ми казваха лекарките от Св. „Иван Рилски“, че химията ще ме довърши и затова няма да лекуват втория рак.

      Попаднах в рая! Болницата е чиста, има ред, а от целия персонал текат потоци от доброта, внимание, съпричастност.

      Лекарката ми е знаеща, можеща, смела. Има най-красивите очи! В тях за миг видях чисто човешко разклащане. Когато ми съобщи какво следва и бърз превес на лекаря в нея, категоричност  в единственото лечение – химиотерапия. Тя знаеше, че тази дума ме паникьосваше.

        Почувствах как моята болка я докосна. Лекар професионалист, с голямо сърце, голям човек, голям лекар!

        Това беше, аз ѝ повярвах! Вече не бях сама по пътя, бяхме двете. Изведнъж се почувствах окрилена, защитена и силна.

        Гледах как системите изтичат във вените ми, влизаха в мен, за да ме спасят, лекуват.

        Притворих очи, а пред мен стоеше образът на тази жена, с нейните блестящи от човечност красиви очи.

        Разказвам моята история, за да насърча хора в моето положение – да не се предават, да не се отказват от живота, а да търсят докато намерят своя лекар. Само тогава има смисъл в лечението. За мен доверието в лекаря е 80% от лечението, другите 20% са на химията. С лекаря ставаме партньори, ръка за ръка вървим. А това означава самият доктор да вярва, че има смисъл да опита, да се чувства длъжен пред пациента да го направи, въпреки всичко…

        Според мен, в онкологията имат място само силните доктори, трябва смелост да застанеш рамо до рамо с болния. Определено само диплома не стига в тази тежка специалност. Онези лекари, които просто се придържат към черните прогнози и сухо отмерват срокове животи, дават месец, година, без нищо да правят в бездушно чакане, не заслужават бялата престилка. Тя е само за смелите и борбени доктори, като тези от ВМА и д-р Виктория Върбанова. Поклон и голямо Благодаря! Благодаря  и на всички лекари от болница Софиямед! Благодаря ти, приятелко!

                                                 Вилма Младенова!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *