В очакване

Листенцата и капят по земята,
като перца отлитат надалече.
Подхванати от силата на вятъра
не ще се върнат те при нея вече.

Остана си стъблото голеничко,
без цвят и без листенцата дори.
Стърчи в ръката ми така самичко,
прекършено от болката. Мълчи.

Така и аз стоя… Какво ли чакам?
При мене да се върне любовта?
И тя като листенцата във мрака,
със вятъра безшумно отлетя.

Розата във моята ръка изсъхна.
Стоим си със стъблото сам- сами.
Прекършени в очакване на вятъра
да върне нашите листенца и мечти.

/Добромир Радев/