Легендата за Монахът и Монахинята

 

Най-разпространената легенда за Белоградчишките скали е легендата за двете забележителни фигури – Монахът и Монахинята.

 


В древни времена на двата най-високи върха между Белоградчишките скали е имало два манастира: мъжки и девически.

Между калугерките имало една необикновена хубавица – сестра Витиния. Хубостта ѝ била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в полите на връх Миджур и се казвала Вита. Вита растяла и ставала от ден на ден по-хубава. Била като самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки и извити вежди. Снагата ѝ била стройна. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът ѝ като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.

Девойката доста често срещала в планината красив, висок и строен овчар, с черни очи и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето ѝ се раждала голяма обич. Овчарят също я обикнал.

Но един ден при родителите ѝ дошъл стар калугер и смаян от хубостта ѝ рекъл:
– Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.


Дни и нощи Вита плачела неутешимо в тъмната си самотна килия. Игуменката, която я прекръстила на Витиния, отначало я увещавала, а после започнала да я заплашва с „боже наказание“, ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.


Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията ѝ.


Отново минали много дни и нощи в безутешен плач. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата ѝ глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето…


Една нощ се извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си – бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания… От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени.

Вита се оживила и калугерките си помислили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.
Минала почти една година.

Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили на спокойствие. Но един ден сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките – от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла – да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето ѝ, което хвърля срам върху благочестивия им живот!


Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко – никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева.

Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето ѝ, да не я гонят навън в ранната пролет, която още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я, с проклятие.

Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да ѝ помогне.

И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре.

Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука – любимият на Витиния.


Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко – вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха…

 

източник – http://legendite.blogspot.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *